Author: Ivo Andrić
Quotes of Author: Ivo Andrić
Когато дойде време за завръщане, подреди нещата си в неголям куфар; всичко онова, което носиш винаги със себе си, за да ти послужи в обичания живот. Не се бой от онова, което там някъде те чака, и не съжалявай много за това, което оставяш тук, на морския бряг, защото той и без това не е твой постоянен покрив. Но като невидим багаж, без тегло и без обем, вземи късче от небето между клоните на пиниите, терасата с трите колони и каменната маса със зелени росни смокини, чаша гроздова ракия, къшей топъл хляб и добродушния нож край него. Към това сами ще се принадят клонка розмарин, две-три лаврови листа, стръкче ангелика и малко морска сол, от която се беше задавил при последното си къпане.
Нека това бъде споменът, който ще те придружава дни или месеци, докато не дойде време да отстъпи без капка съжаление мястото си на друг спомен за някой нов, различен свят. book-quoteSa malo razuma, dosta napora i mnogo dobre volje, sve se u životu, na kraju krajeva, da nekako udesiti. Ali to i jeste najgora strana života da se sve u njemu mora stalno udešavati. U očima ljudi koji vole život ovakav kakav je, tj. u očima velike većine, to je dobro i prirodno, jer za njih sve stvari u svetu i postoje samo utoliko ukoliko ih oni svojom aktivnošću mogu da udese u prilagode svojim potrebama. Ali po shvatanju drugih, malobrojnih, to oduzima stvarima svaku pravu vrednost i više značenje. Oni se sa tim ne mogu nikad pomiriti, čak ni onda kad žive i rade kao i svi ostali. Za njih sve ono što se mora trajnom pažnjom i stalnim naporom doterivati i udešavati i ne znači život. Oni nisu i sposobni za tu pažnju i takav napor; ne što ne bi imali snage i razuma koliko i oni prvi, iz većine, nego što nisu u stanju da prihvate takvo shvatanje života, pa ni po cenu života samog.Oni mogu da prime život samo kao niz čuda, u najužoj vezi sa njihovom ličnošću, a gde izostane čudo, tu redovno nastupa katastrofa koju ništa ne može zaustavitii na kojoj se ništa ne da udesiti. book-quoteБудиш се посред нощ, обезумял, потен, без дъх и с мътна мисъл, успокоиш се и отново потъваш, и така по няколко пъти идваш на себе си, без сам да знаеш кой от тези аз си наистина ти.
Напразно се мъчиш да събереш дребните късчета на този разбит свят и отново да съставиш някаква реалност, в която може да се живее. Всичко, което е факт, личност, дата - е непоносимо, а дъхът и почвата под краката изчезват от хаоса. Няма те- изобщо. За какво да се заловиш, къде да се притаиш? Как да надмогнеш мига, в който вече си започнал да живееш, без той да бъде последният? book-quote