Book: The Autumn of the Patriarch
Quotes of Book: The Autumn of the Patriarch
...майко мила, Бендисион Алварадо, какво, по дяволите, правят жените, та вършат нещата така, сякаш те са ги измислили, какво правят, че да са толкова мъже, мислеше той, а през това време тя смъкваше от него безполезния товар от други по-малко страшни и опустошителни войни, отколкото тази самотна война до гушата във вода, стоеше примрял от страх, закрилян от онова дъхащо на боров сапун тяло, когато тя най-после откопча токите на двата колана и откопча цепката на панталона му, и ме обзе ужас, защото не намерих това, което търсех, а огромния тестикул, който плуваше като жаба в мрака, пусна го уплашена, отдръпна се, върви по дяволите при майка си да те смени с друг, рече му тя, ти за нищо не струваш, и сега го бе сразил същият старовремски страх, който го караше да стои неподвижен пред голотата на Летисия Назарено, в чиято река с непредвидими води той не би влязъл дори с всичко това, което носеше на себе си, докато тя не му се притечеше на помощ със своето милосърдие, той сам я покри с чаршаф, свири ѝ на грамофона, докато се изхаби цилиндърът, все една и съща песен за клетата Делгадина, оскърбена от любовта на баща си, каза да й сложат цветя от филц във вазите, за да не увехнат като естествените от неприятното свойство на ръцете ѝ, правеше всичко, което му хрумнеше, за да я направи щастлива, но пазеше все така строго пленничеството и я държеше гола, за да разбере тя, че ще бъде обградена с грижа и любов, но че няма никаква възможност да се изскубне от тази съдба, и тя така добре го разбра, че при първия отдих от страх му заповяда, без да го моли, господин генерал, отворете ми прозореца, да влезе малко чист въздух, и той го отвори, затворете го, защото луната ми грее в лицето, затвори го, изпълняваше заповедите й, сякаш бяха дадени от любов, и го правеше с все повече послушание и самоувереност, колкото по-близо се чувствуваше до оня следобед със силен дъжд, когато той се вмъкна под москитерото и легна до нея с дрехите, без да я буди, по цели нощи поемаше в самота от тайните аромати на тялото ѝ, вдишваше миризмата ѝ на планинска кучка, която от месец на месец ставаше все по-гореща, покара мъхът на корема ѝ, един ден се събуди стресната, крещейки: махнете се оттук, господин генерал, и той стана тежко и бавно, но отново легна до нея, докато тя спеше, и така през онази първа година на пленничество ѝ се наслаждава, без да я докосне, докато тя свикна да се събужда до него, без да ѝ е ясно накъде текат скритите помисли на този непроницаем старец, който беше зарязал ласкателствата на властта и очарованието на света, за да я съзерцава, да й слугува, и я обземаше все по-голям смут, по-близо се чувствуваше той до деня, в който легна върху нея с дрехите, както някога беше влязъл в реката, с униформата без отличителни знаци, с колана, на който висеше сабята с връзката с ключове, гамашите, ботушите за езда, със златната шпора, това беше едно кошмарно нападение, от което тя се събуди, като се мъчеше да махне от себе си този кон, нагизден с военно снаряжение, но той беше толкова смел, че тя реши да спечели време, като прибегне до последното средство, и му каза: махнете си амуницията, господин генерал, че халките по тях ми убиват на сърцето, и той ги махна, махнете си шпората, господин генерал, че ми убива на петата със златната си звездичка, махнете връзката с ключове от ремъка, че ми убива на костта на бедрото, и той в края на краищата изпълняваше заповедите й, макар че и бяха необходими три месеца, докато го накара да си свали ремъците на сабята, които ѝ пречеха да диша, и още един месец, за да свали гамашите, които ми нараняват душата с токите си, това беше една бавна и трудна борба, в която тя го изчакваше, без да го кара да губи търпение, и той накрая се съгласяваше, за да ѝ направи удоволствие, така че нито единият, нито другият разбра някога как се стигна дотам, че стана финалният катаклизъм... book-quote...и въпреки това и сега не вярвахме, че е истина, и не защото наистина не вярвахме, а защото не искахме да е истина, бяхме стигнали дотам, че вече не знаехме какво ще стане с нас без него, какво ще стане с нашия живот след него, не можех да си представя света без човека, който на дванайсет години беше ме направил толкова щастлива, както никой друг по-късно не можа да ме направи след онези отминали преди толкова време следобеди, когато излизахме от училище в пет, а той дебнеше от капандурите на обора момичетата в сини униформи с моряшка яка и коси, сплетени отзад само на една плитка, като си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, колко били красиви жените на моята възраст, викаше ни, виждахме тръпнещите му очи, ръката в ръкавици със скъсани пръсти, която се мъчеше да ни изкуси с карамеленото звънче на посланика Форбес, всички се разбягаха изплашени, всички освен аз, аз останах сама на улицата пред училището и когато разбрах, че никой не ме гледа, опитах се да грабна бонбона и тогава той ме сграбчи за китките с нежните тигрови лапи и ме вдигна във въздуха, без да ми причинява болка, и ме прокара с такова внимание през капандурата, че не развали нито едно плисе на полата ми, и ме сложи да легна във вмирисаното на застояла урина сено, като се мъчеше да ми каже нещо, което не излизаше от сухата му уста, защото беше по-изплашен и от мен, трепереше, под куртката му се усещаха ударите на сърцето, беше блед, очите му бяха пълни със сълзи, както на никой мъж през целия ми изгнанически живот, пипаше ме мълчешката, дишаше бавно, опипваше ме с нежност, каквато никога вече не срещнах, зърната на гърдите ми наедряваха, не му бяха нужни повече карамелите на посланика Балдрих, за да се вмъквам през капандурите на обора, та да изживея щастливите часове на пубертета си с тоя мъж с чисто и тъжно сърце, който ме чакаше седнал в сеното,... book-quote...знаеше още от началото, че го лъжат, за да му направят удоволствие, че вземат пари, за да го ласкаят, че задържат със силата на оръжието множеството, което се събираше по пътя му с ликуващи викове и измамни плакати за дълъг живот на великолепния, който е по-стар от възрастта си, но той се научи да живее с тези и всички други мизерии на славата, и докато минаваха безбройните му години, разбра, че лъжата е по-удобна от съмнението, по-полезна от любовта, по-трайна от истината, беше стигнал без учудване до безчестната фикция да управлява без власт, да бъде превъзнасян без слава и да бъде слушан без авторитет, когато в потока от жълти листа на своята есен се убеди, че никога няма да бъде господар на всичката си власт, че е осъден да не познава живота освен от обратната му страна, осъден да отгатва шевовете и да коригира нишките на сюжета и възлите от основата на гоблена от илюзии на действителността, без дори да подозира, дори и много по-късно, че единственият истински живот е този, да покажем, този, който ние виждахме от другата страна, която не е вашата, господин генерал, тази страна на беднотията, където беше потокът от жълти листа на нашите безбройни години на нещастия и на нашите неуловими мигове на щастие, където любовта беше заразена от зародишите на смъртта, но беше истинска любов, господин генерал, където вие самият бяхте само едно несигурно видение на едни жалки очи и през прашните завески на прозорците на един влак бяхте едва доловимо потръпване на едни мълчаливи устни, мимолетен поздрав с атлазената ръкавица на ничията ръка на някакъв старец без съдба, за когото никога не разбрахме кой е, нито как изглежда, нито дали не е някаква измама на въображението, тиранин на шега, който никога не е знаел кое е лицето и кое опакото на този живот, който ние обичаме с ненаситна страст, който вие дори не се осмелихте да си представите, от страх да не разберете това, което на нас ни беше пределно ясно, че е тежък и мимолетен, но няма друг, генерале, защото ние знаехме кои сме, а той не го разбра, остана си завинаги със свирещата болка на хернията си на стар мъртвец, изтръгнат из корен от удара на смъртта, литнал сред мрачния шумол на последните ледени листа на своята есен към мрачното отечество на пълната забрава, вкопчил се от страх за парцаливия и прогнил плащ на смъртта и чужд на виковете на побеснялата тълпа, която излизаше на улицата и пееше възторжени химни на радостната новина за неговата смърт, и завинаги чужд на музиката за освобождение и ликуващите фойерверки и празничните камбани, които възвестиха на света добрата новина, че неизброимото време на вечността най-после беше завършило." book-quote
