Когато бях малка, с татко всяка вече си имахме ритуал. След като си кажех обичайните двайсет „Бисмиллах" и той ме настанеше в леглото, сядаше до мен и отскубваше лошите сънища с палеца и показалеца си. Пръстите му отскачаха от челото към слепоочията ми, търпеливо търсеха зад ушите ми, по тила ми и накрая той издаваше едно „пук" – като че ли отваряше бутилка – при всеки кошмар, прогонен от мозъка ми. Трупаше сънищата един след друг в невидима торба в скута си и после пристягаше връзките. След това претърсваше въздуха, за да намери приятни сънища на мястото на другите, които беше отстранил. Наблюдавах го как леко накланя глава и се намръщва, как започва да върти очи, сякаш се опитва да долови далечна музика. Притаявах дъх в очакване на мига, когато лицето на баща ми ще се разтегли в усмивка и той мелодично ще възкликне: „А, ето един!", когато ще допре двете си шепи и ще поеме съня в дланите си като венчелистче, което с бавно въртене се спуска от някое дърво. И после нежно, много, много нежно - татко казваше, че всички хубави неща в живота са крехки и лесно се губят, - той вдигаше ръце към лицето ми, потъркваше с длани челото ми и втриваше щастие в главата ми.
( Khaled Hosseini )
[ And the Mountains Echoed ]
www.QuoteSweet.com