Book: Raise High the Roof Beam, Carpenters & Seymour: An Introduction
Quotes of Book: Raise High the Roof Beam,
Възпроизведох тази приказка не само защото винаги съм готов да препоръчам на родителите и на по-големите братя на десетмесечни пеленачета да им четат за умиряване хубава проза, но и по съвсем друга причина. Сега ще ви опиша една сватба, която се състоя през 1942 година. Според мен това е напълно завършен разказ - с начало и край, дори с предчувствие за смърт. Но тъй като са ми известни по-нататъшните факти, чувствам се задължен да отбележа, че сега, в 1955 година, младоженецът не е вече между живите. Той се самоуби през 1948 година, когато беше на курорт с жена си във Флорида. Всъщност най-същественото, което искам да кажа, е следното: откакто младоженецът слезе завинаги от сцената, аз не мога да намеря на негово място друг, комуто да се доверя в избора на кон. book-quoteГодини наред ние, седемте деца в нашето семейство, разполагащо само с една баня, имахме малко досадния, но полезен навик да си пишем бележки с парченца сапун върху огледалцето на аптечката. Обикновено тези бележки съдържаха изключително строги наставления, а понякога - и нескрити заплахи: „Бу Бу прибирай си кесето след къпане! Не го захвърляй на пода! Много целувки. Сиймор."; „Уолт, днес е твой ред да изведеш Ф. и З. из парка. Вчера ги извеждах аз. Познай кой."; „В сряда е годишнината от сватбата им. Не ходи на кино, не се мотай в радиото след предаването, за да не се набуташ в шамарите! Това се отнася и за теб, Бъди!"; „Мама се оплаква, че Зуи едва не изгълтал разхлабителното. Не оставяй разни вредни неща на мивката, че той може да ги достигне и изгълта! book-quoteI'm profoundly attracted to classical Zen literature, I have the gall to lecture on it and the literature of Mahayana Buddhism one night a week at college, but my life itself couldn't very conceivably be less Zenful than it is, and what little I've been able to apprehend - I pick that verb with care - of the Zen experience has been a by-result of following my own rather natural path of extreme Zenlessness. Largely because Seymour himself literally begged me to do so, and I never knew him to be wrong in these matters.} Happily for me, and probably for everybody, I don't believe it's really necessary to bring Zen into this. The method of marble-shooting that Seymour, by sheer intuition, was recommending to me can be related, I'd say, legitimately and un-Easternly, to the fine art of snapping a cigarette end into a small wastebasket from across a room. An art, I believe, of which most male smokers are true masters only when either they don't care a hoot whether or not the butt goes into the basket or the room has been cleared of eyewitnesses, including, quite so to speak, the cigarette snapper himself. I'm going to try hard not to chew on that illustration, delectable as I find it, but I do think it proper to append - to revert momentarily to curb marbles - that after Seymour himself shot a marble, he would be all smiles when he heard a responsive click of glass striking glass, but it never appeared to be clear to him whose winning click it was. And it's also a fact that someone almost invariably had to pick up the marble he'd won and hand it to him. book-quoteSomewhat overly legibly, I wrote on a sheet of paper, "We're held up indefinitely by the parade. We're going to find a phone and have a cold drink somewhere. Will you join us?" I folded the paper once, then handed it to the Matron of Honor, who opened it, read it, and then handed it to the tiny old man. He read it, grinning, and then looked at me and wagged his head up and down several times vehemently. I thought for an instant that this was the full and perfectly eloquent extent of his reply, but he suddenly motioned to me with his hand, and I gathered that he wanted me to pass him my pad and pencil, I did so- without looking over at the Matron of Honor, from whom great waves of impatience were rising. The old man adjusted the pad and pencil on his lap with the greatest care, then sat for a moment, pencil poised, in obvious concentration, his grin diminished only a very trifle. Then the pencil began, very unsteadily, to move. An "i" was dotted. And then both pad and pencil were returned personally to me, with a marvellously cordial extra added wag of the head. He had written, in letters that had not quite jelled yet, the single word "Delighted." The Matron of Honor, reading over my shoulder, gave a sound faintly like a snort, but I quickly looked over at the great writer and tried to show by my expression that all of us in the car knew a poem when we saw one, and were grateful.
На едно листче - някак прекалено четливо - написах: „Парадът ще ни задържи неопределено време. Искаме да потърсим телефон и да пием нещо разхладително. Ще дойдете ли с нас?" После сгънах листчето на две и го подадох на придворната, която го прочете и предаде на дребничкия старец. Той го прочете ухилен, погледна ме и усилено закима с глава. Реших, че това е изчерпателен и напълно красноречив отговор, но той махна с ръка към мен и разбрах, че иска да му подам тефтерчето и молива. Подадох му ги, без да поглеждам придворната, която на вълни, на вълни излъчваше нетърпение. Старчето намести много внимателно тефтерчето и молива на коленете си, застина така, явно събирайки мислите си, после, почти все със същата усмивка, вдигна молива. Много неуверено моливът започна да се движи. Накрая бе сложена акуратна точка. След това с изключително сърдечно кимане тефтерчето и моливът ми бяха върнати. Още пресните букви гласяха: „С удоволствие." Придворната погледна през рамото ми бележката и издаде звук, подобен на пръхтене, но аз веднага обърнах лице към великия писател и се постарах да покажа с изражението си, че всички ние веднага можем да различим една истинска поема и сме му много благодарни. book-quoteВиж какво, седнеш ли да пишеш, винаги гледай да се сещаш, че преди да станеш писател, дълго време си бил читател. Запечатал веднъж това в главата си, сядаш спокойно и се запитваш каква творба би се харесала най-много на Бъди Глас като читател, ако трябва да избира по сърце. Следващата стъпка, решителната, е толкова проста, че чак не е за вярване. Сядаш и без да ти мигне окото, написваш сам творбата. Дори не подчертавам това. То е толкова важно, че не се нуждае от подчертаване. О, Бъди, имай тази смелост. Довери се на сърцето си. Ти си достоен художник и то няма да ти изневери.
If only you'd remember before ever you sit down to write that you've been a reader long before you were ever a writer. You simply fix that fact in your mind, then sit very still and ask yourself, as a reader, what piece of writing in all the world Buddy Glass would most want to read if he had his heart's choice. The next step is terrible, but so simple I can hardly believe it as I write it. You just sit down shamelessly and write the thing yourself. I won't even underline that. It's too important to be underlined. Oh, dare to do it, Buddy ! Trust your heart. You're a deserving craftsman. It would never betray you. book-quoteТова е един от малко известните епизоди в биографията ми, но от мен да мине, ще го разкажа. На около девет години нечувано ме блазнеше мисълта, че съм най-бързият бегач в света. Това, нека добавя, е едно странно, невключено в учебната програма самомнение, което трудно умира, и дори сега, на свръхзаседналите си четирийсет години, аз се виждам как префучавам - с градски дрехи - покрай тумби от бележити, но запъхтени олимпийци и им махам приятелски, без помен от високомерие. И тъй, една прекрасна пролетна вечер - все още живеехме на Ривърсайд Драйв - Беси ме прати да купя сладолед. Излязох от къщи в същия вълшебен час, за който стана дума преди няколко страници. Не по-малко фатален за изграждането на този анекдот е фактът, че бях с гуменки, които за всеки най-бърз бегач в света са същото или почти същото, каквото са червените обувки за малкото момиченце на Ханс Кристиан Андерсен. Откъснал се веднъж от къщи, превърнах се в самия Меркурий и ударих в страхотен спринт по дългата отсечка до Бродуей. Завоя на Бродуей взех на едно колело и продължих нататък, постигайки невъзможното: увеличение на скоростта. Дрогерията, в която продаваха сладолед „Луис Шери", неизменният избор на Беси, отстоеше на още три преки на север. Някъде по средата на тази отсечка профучах край книжарницата, от която обикновено си купувахме вестници и списания, но профучах слепешката, без да забележа наоколо някакви познати или роднини. Изведнъж, при следващата пряка, долових шум от преследване зад себе си, което явно се извършваше на крака. Първата ми, може би типична за нюйоркчанина мисъл, беше, че ме гони полицията - най-вероятно заради нарушаване на пределната скорост в извънучилищна зона. Напрегнах се, за да изстискам още малко скорост от тялото си, но напразно. Нечия ръка ме сграбчи за пуловера, и то точно на мястото, където би трябвало да раздават номерата на победителите, и аз, здравата уплашен, понамалих, понамалих и спрях тромаво като чернокрак албатрос. Преследвачът, разбира се, беше Сиймор, който изглеждаше не по-малко уплашен от мен. „Какво става? Какво става?", заповтаря като обезумял. Все още ме държеше за пуловера. Освободих се с рязко движение от ръката му и го осведомих на уличен мръснишки жаргон, който няма да възпроизвеждам дословно, че нищо не става, нищо не се е случило, аз просто тичам и няма защо да се крещи. „Боже, как ме уплаши! - възкликна той с огромно облекчение. - Ама как тичаш! Едвам те настигнах." После тръгнахме заедно за сладоледа. Това може да е чудно, може и да не е, но духът на миналия на второ място най-бърз бегач в света не беше много забележимо понижен. Преди всичко, беше ме надбягал не друг, а Сиймор. Освен това вниманието ми беше привлечено от неговото тежко дишане. То ми действаше някак успокоително. book-quoteI'm in the unique position of being able to call my brother, straight out, a non-stop talker - which is a pretty vile thing to call somebody, I think - and yet at the same time to sit back, rather, I'm afraid, like a type with both sleeves full of aces, and effortlessly remember a whole legion of mitigating factors {and 'mitigating' is hardly the word for it}. I can condense them all into one: By the time Seymour was in mid-adolescence - sixteen, seventeen - he not only had learned to control his native vernacular, his many, many less than elite New York speech mannerisms, but had by then already cone into his own true, bull's-eye, poet's vocabulary. His non-stop talks, his monologues, his nearharangues then came as close to pleasing from start to finish - for a good many of as, anyway -as, say, the bulk of Beethoven's output after lie ceased being encumbered with a sense of hearing, and maybe I'm thinking especially, though it seems a trifle picky, of the B-flat-major and C-sharp-minor quartets. Still, we were a family of seven children, originally. And, as it happened, none of us was in the least tongue-tied. It's an exceedingly weighty matter when six naturally profuse verbalizers and expounders have an undefeatable champion talker in the house. True, he never sought the title. And he passionately yearned to see one or another of us outpoint or simply outlast him in a conversation or an argument.
Аз съм стигнал до завидното положение да мога направо да нарека брат си кречетало - което не е много ласкателно - и същевременно да седя спокойно, сякаш съм пълен господар на положението, и без усилие да си припомням цяла редица смекчаващи вината обстоятелства {при все че „смекчаващи вината" едва ли е най-подходящият израз в случая}. Мога да ги обобщя в едно: по времето, когато Сиймор бе достигнал средата на юношеската си възраст - на шестнайсет-седемнайсет години, - той не само владееше до съвършенство родния си език с всичките му тънкости, но си беше създал и собствен, много точен поетически речник. Неговата говорливост, неговите монолози, неговите едва ли не прокламации звучеха почти толкова приятно - поне за мнозина от нас, - колкото, да речем, повечето от творбите на Бетховен, създадени, след като се е освободил от бремето на слуха; макар и да звучи претенциозно, тук имам предвид по-специално квартетите в си бемол мажор и до диез миньор. В нашето семейство бяхме седем деца. И нито едно от тях не беше лишено в ни най-малка степен от дар слово. Е, не е ли голямо тегло, когато шестима словоохотливци и тълкуватели имат в къщата си един непобедим шампион по речовитост? Вярно, той никога не се е стремил към тази титла. Дори жадуваше някой от нас да го надмине ако не по красноречие, то поне до дългоречие в някой спор или прост разговор. book-quoteHe didn't disagree with me, but he seemed to feel that I have a perfection complex of some kind. Much talk from him, and quite intelligent, on the virtues of living the imperfect life, of accepting one's own and others' weaknesses. I agree with him, but only in theory. I'll champion indiscrimination till doomsday, on the grounds that it leads to health and a kind of very real, enviable happiness. Followed purely it's the way of the Tao, and undoubtedly the highest way. But for a discriminating man to achieve this, it would mean that he would have to dispossess himself of poetry, go beyond poetry. That is, he couldn't possibly learn or drive himself to like bad poetry in the abstract, let alone equate it with good poetry. He would have to drop poetry altogether. I said it would be no easy thing to do. Dr Sims said I was putting it too stringently – putting it, he said, as only a perfectionist would. book-quote
