I'm in the unique position of being able to call my brother, straight out, a...

I'm in the unique position of being able to call my brother, straight out, a non-stop talker - which is a pretty vile thing to call somebody, I think - and yet at the same time to sit back, rather, I'm afraid, like a type with both sleeves full of aces, and effortlessly remember a whole legion of mitigating factors {and 'mitigating' is hardly the word for it}. I can condense them all into one: By the time Seymour was in mid-adolescence - sixteen, seventeen - he not only had learned to control his native vernacular, his many, many less than elite New York speech mannerisms, but had by then already cone into his own true, bull's-eye, poet's vocabulary. His non-stop talks, his monologues, his nearharangues then came as close to pleasing from start to finish - for a good many of as, anyway -as, say, the bulk of Beethoven's output after lie ceased being encumbered with a sense of hearing, and maybe I'm thinking especially, though it seems a trifle picky, of the B-flat-major and C-sharp-minor quartets. Still, we were a family of seven children, originally. And, as it happened, none of us was in the least tongue-tied. It's an exceedingly weighty matter when six naturally profuse verbalizers and expounders have an undefeatable champion talker in the house. True, he never sought the title. And he passionately yearned to see one or another of us outpoint or simply outlast him in a conversation or an argument.
Аз съм стигнал до завидното положение да мога направо да нарека брат си кречетало - което не е много ласкателно - и същевременно да седя спокойно, сякаш съм пълен господар на положението, и без усилие да си припомням цяла редица смекчаващи вината обстоятелства {при все че „смекчаващи вината" едва ли е най-подходящият израз в случая}. Мога да ги обобщя в едно: по времето, когато Сиймор бе достигнал средата на юношеската си възраст - на шестнайсет-седемнайсет години, - той не само владееше до съвършенство родния си език с всичките му тънкости, но си беше създал и собствен, много точен поетически речник. Неговата говорливост, неговите монолози, неговите едва ли не прокламации звучеха почти толкова приятно - поне за мнозина от нас, - колкото, да речем, повечето от творбите на Бетховен, създадени, след като се е освободил от бремето на слуха; макар и да звучи претенциозно, тук имам предвид по-специално квартетите в си бемол мажор и до диез миньор. В нашето семейство бяхме седем деца. И нито едно от тях не беше лишено в ни най-малка степен от дар слово. Е, не е ли голямо тегло, когато шестима словоохотливци и тълкуватели имат в къщата си един непобедим шампион по речовитост? Вярно, той никога не се е стремил към тази титла. Дори жадуваше някой от нас да го надмине ако не по красноречие, то поне до дългоречие в някой спор или прост разговор.